Новата концепция на Лисабонския договор като заместник на провалилата се Конституция на Европейския съюз е отговор на растящата нужда за нормативно единение на множеството различни в реализирането си, но обединени от фундамента на демократичното управление, политически системи на страните членки. Дефицита на Лисабонския договор, обаче лежи в противоречието на целите поставени пред него:
• „да направи Европейския съюз по-демократичен и да изпълни очакванията на европейските граждани за високи стандарти за отчетност, откритост, прозрачност и участие.”
• „ да направи Европейския съюз по-ефективен и по-способен в борбата с днешните глобални предизвикателства: климатичните промени, сигурността, устойчивото развитие и др.– все теми, които са начело в списъка от притеснения на лидерите на 27-те страни от Европейския съюз.”
• „по-ефективен Съюз - чрез ефективни и рационализирани институции. Тук ще се включи и по-бързото, по-последователно вземане на решения по въпроси на реда и законността, което ще даде на Европейския съюз по-добри възможности за борба с престъпността, тероризма и трафика на хора.”
• „повече права за европейците - целите и ценностите на Европейския съюз ще бъдат определени по-ясно от досега. Хартата на основните права ще получи същия правен статут като самите договори на Европейския съюз.”
• „Европейският съюз ще се стреми към по-голямо сближаване на различните аспекти на своята външна политика, като дипломация, сигурност, търговия и хуманитарна помощ. Европейският съюз ще получи и своята правосубектност, с която да увеличи преговорните си възможности.”
и модела на реализацията му и следствията от нея. Поставена на повратната точка в развитието си, Европа никога не е била по-елитарно и бюрократично побутвана по пътя към нормативно квази-единение. По този начн политическата класа подчертава правата на правителствата да решават зад затворени врати по-нататъчната съдба на Европа. Наистина компетенциите на Европейският парламент се разширяват като следствие на договора, но подобно нарастване на компетенциите му европейските граждани не можеха да възприемат, както в миналото, така и сега. Причина за това е фактът, че широките правомощия на ЕК (за да не останат само като свидетелство за ефективност на административния апарат) трябва да бъдат комбинирани и с разширяването на спектъра от въпроси и отговорностти представени пред националните публики, защото без взаимоотваряне на националните публики една към друга гражданите не могат да се възползват от един формално заздравен ЕП. В тази линия на мисли, въпросът за единна върховна нормативна уредба се явява като въпрос за нов, общ политически и обществен етос в Европа, върху който тази конституция да изгради своята регулативна система.
Една такава регулативна система ще е следствие от „английски консенсус” от нов тип, между национални актьори, ще поставя 27 (скоро 28) различно сциално зрели, езиково и исторически различаващи се национални държави, за които германският политически модел може да е от помощ, но в никакъв случай не може да е приложим в чиста форма и ще изисква мощността на „наполеонова адмимнистрация”, за да обслужва един силен Брюксел в децентрализана Европа.
Дори евроскептиците трябва да признаят, че Еврропа отдавна е надраснала границите на една търговска общност , задачата пред привържениците на интеграцията в ЕС е намирането на тези институции и подходи, които на демократична основа да спомогнат за постигането на общи външна и вътрешна политики, както и поетапно хармонизиране на данъчната и икономическата такива, изравняването на гравиращите социални разлики в съюза и поставяне на нова политическа рамка около Европейската централна банка и общата валута.
България
Въпросът за политически модел е поставен още при Учередителното събрание 1879г., говоренето на Петко Каравелов поставя и първите примери марки за популистко бягане от дебата за управление. Съдбите и на трите ни Конституции до 1991г. са незавидни, режим на пълномощията и авторитарно управление при Третото царство, диктатура на пролетариата”, чрез тотален, репресивен режим по времето на „комунизма”. През целия период на българска конституционна дъравност (това значи цялата модерна история на България) страната е страдала от дефицит на уважение към конституцията от страна на политическите елити, което като следствие възпитава у гражданите грешното разбиране за властта като източник на конституцията, а не като нейна функция. Ето защо въпросса за нов политически модел на България, подобно в ЕС, е по-скоро въпрос за „нов етос” и говоренето за него не може да не бъде „морализиране”.
Социалната реалност у нас може да послужи за тема на размисъл и в рамките на дебата за бъдещето на ЕС. Тя е следствие на години угодническо навеждане на държавността пред частния икономически интерес, процес, който вдовежда до сливането им, далеч от погледа на публичното пространство и олицетворява онази неолиберална рамка за Европа, която предвижда запазването на ЕС в функцията му на общ пазар. Същото е факт и за силата на българския глас на гео-политическата сцена, отстъпване, което заплашва и Европа, ако скоро не се намери начин за водене на обща външна и военна политика.
Реално погледнато системата използвана в България функционира, но само на хартия, конституцията в либералната държава е мотор движещ демократичните обществени сили, а промяната и трябва да бъде следствие от техните морални промени, у нас представата за конституция, надвиснала над общественото пространство, е по скоро за „закон, за чиято промяна са нужни пвече от половината народни представители във великото Народно Събрание, или 2/3 от обикновенното Народно Събрание”. Ето защо дискуса за промяна на политическата система в България, в това число и Лисабонския договор и бъдещето на Европа, е дискус на етическата промяна. Нова парадигма за еманципирано гражданско общество, защото Нова Европа е точно това, нова политическа парадигма!
Keine Kommentare:
Kommentar veröffentlichen