„Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме.”
В едно общество, лутащо се в търсене на изход от кризите на прехода, разслоено по неведоми критерии, изстрадало пълзенето на последните двадесет години, е естествено да проблесне архетипът на Голгота. Жертвеният път, обаче, е безсмислен без Спасението, а то изисква Месия*.
В глобализирания, цивилизован свят на политиката в никакъв случай не се гледа като на „месианска работа”, напротив- професионализмът и способността за автокорекция са отличителните черти на политическите модели на истинските, успели демократични общества, към които бихме желали да се определяме и ние. Двамата знакови месии на прехода- казвам двама, защото при Костов месианското чувство бе продукт по-скоро на автоеротизъм, макар и до днес в дясно да са останали шепа „сектанти”- бяха подети от образната-фиксация на голям дял от обществото и на фона на апатичната, изборна активност теоретично мажоритарни кандидати поведоха новосформираните си партии към почти абсолютна изборна победа. Духът на идейно-теоритичната наследственост и разпознаваемост на партийните субекти, залегнал в идеята за пропорционалната изборна система, бе зачеркнат. И макар партиите винаги да възлагат надежда в своите лидери, мобилизирането на граждански материал в движения, които са само функция на лидера си и обкръжението му, е анахронизъм, стоящ далеч от демократичното партийно инжинерство.
Появата на събитието Сакскобурготски повдигна въпроса за удачността на пропорционалната изборна система на фона на българския политически пейзаж. Коментираше се дори установяването на президентска форма на управление, твърдение, което би изисквало конституционна промяна. Идеята за президентска република регресира до „президентска партия”, а разпиляването на НДСВ и ОДС и надигането на популистичния национализъм в лицето на Атака вдъхна живот на надеждата за идейно, ако не строго партийно диверзифициране на политическото пространство в страната.
Купуването на гласове, бизнес, нашумял в последните години, изважда на преден план две тенденции в страната. Социално-икономическата тенденция на маргинализация на обществото показва, че огромна част от избирателите са в състояние на политическа апатия и по този начин относителният марж в гласовете, подадени на избори, може да бъде компенсиран с гласове, привлечени противоконституционно в избирателния процес- купени, провокирани чрез изнудване и заплаха, корпоративен вот. Другият тревожен аспект на социална маргинализация е нарастването на групите граждани, поставени във форма на зависимост, вкючително финансова, която ги принуждава да продадат гласа си срещу пари или при риск за работата си. Втората тенденция е желанието на сивите икономически структури да прескочат посредниците си- българските „професионални политици”- в процеса на законотворчеството. Община „Несебър” беше за пример на множество локални феодали, криминално-обвързани лица, олигарси-бегълци и други подобни персонажи, разполагащи с пари, как политическо влияние се купува директно от избирателите. Мажоритарният характер на местните избори даде кураж на дадени групи, че представянето им на национално ниво ще е също толкова успешно. Тук обаче става въпрос отново за сравнително маргинални икономически агенти, сред които се открояваше персонажа на българският Рос Перо- Христо Ковачки. Иронично е, че благодарение на новия Месия, който „приповдигна” избирателната активност, сметките на някой от тези играчи излязоха криви... макар и с малко...макар и не при Яне...
Когато говорим за големите играчи в търговията с влияние, обаче трябва да погледнем отвъд дребните сметки за дребни проценти. Манипулацията на изхода на играта е маловажна, ако можеш да ковеш правилата и, или ако влезеш в ролята на Банката... Последната поправка в изборното ни законодателство предвиди 31-ма народни представители да бъдат избирани мажоритарно. Тази мажоритарна поправка изхождаше, според законотворците, от нуждата за поемане на лична отговорност и конкурентността на кандидатите пред избирателите. За самите кандидати статусът на малцинство, избрано по подобен начин- поименно, от суверена- народа, веднага осигурява позитивна позиция в политическия живот на страната. Мнозина колеги се чудеха, какво накара тройната коалиция да гласува закон, който леснопредвидимо я лиши от няколко бъдещи депутатски кресла, нека не се лъжем на партийно ниво политиката е въпрос на максимиране на резултатите. Отговорът стои на надпартийно ниво, масата на големите играчи, които изглежда са с всяка власт, или вяка власт е с тях... Ефектът в случая е, че гръбнакът на новосформираната месианска партия- ГЕРБ, бе институционализиран именно от „кръвните” им врагове от тройната коалиция. Зад биографиите на голяма част от партийците избрани мажоритарно се вият нишки, които поставят в сърцето на партията лица близки до ТИМ и ЛУКОИЛ, а управленските решения на кабинета до момента по-скоро засилват, отколкото оборват подобни впечетления. Изглежда българският гласоподавател е заклещен в ролята на онзи мазохист, който, запитан от господарката си- какво мъчение ще си избере, отговорил: „Мъчението на избора!”.
*Месията не е политически персонаж, той е духовна метафора за нова ера, нов морал, нова история. В аналитичната психология архетипните сънища са „големи сънища”, те съпътстват трансформацията на индивидуалната душевност по пътя и към Das Selbst, стабилната, завършена личност, тя няма нужда от месии.
Keine Kommentare:
Kommentar veröffentlichen