State of denial

State of denial[j1] *

„Никой човек не е остров, затворен в себе си;
всеки е парченце от сушата, частица от океана;
и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява,
тъй както ако нос е бил отнесен или домът
на твой приятел, или пък твоят собствен;
смъртта на всеки земен жител ме отслабва,
защото съм частица от човечеството;
така че никога не питай за кого бие камбаната:
тя бие за теб”

Джон Дън

„Да знаеш и да не действаш, е да не знаеш”

Ванг Янг-минг

Двадесет години след падането на Берлинската стена и началото на прехода българската общественост поглежда себе си в огледалото и се опитва да си спомни (25 години- това е в рамките на живата социална памет) как изглеждаше тогава... Дали бе по-красива с изхвърлената червена рокля?... Забелязва колко малки бръчици са деформирали лицето и, а зад всяка една от тях стои история на предадени надежди и пропуснати шансове. ...Опитва се да си спомни, намества тоалета си и отваря врата, за да поеме към поредната среща с поредния кавалер.

Прехода остави следа през цялото българско общество, сътресения от всякакъв характер бяха ежедневие и новороденото демократично общество получи кошмарно юнушество като родилен подарък... Пред очите на гражданите държавата и формите на държавността мутираха и отстъпваха, стъпка по стъпка, далеч от нормалността. Икономически регрес и свиване на производствените мощностти на ключови отрасли. Неведомият принцип на социално стратифициране, който издигна елити, които при по-близък поглед изглеждат като, поставени върху шахматна дъска, пешки, доведе до немислимото рефеодализиране на страната. Оттегляне на демоса от демократичното управление и предоставянето му в ръцете на партийни централи и гравитиращи икономически интереси, твърдение потвърдено на скоро от Ахмед Доган, манифестира упадъка на демокрацията в България. Превръщането на най-важните неправителствени органи- синдикатите, в марионетки в ръцете на мнозина кукловоди, доведе до ситуация, в която у нас спокойно се „търгува” с протести. Корупция във всяко звено на държавната администрация, корупция в моралните устои на обществото. И макар картината като цяло да е ясна и невъзможна за пренебрегване, всеки нов щрих бе посрещан от гражданите спокойно и критикуван спорадично или безгласно, за да се достигне до онова диференциално уравнение, според Контролната теория, което препраща българския социум като система в дебрите на абсурдното съществуване, съществуване отвъд границите на нормалността- патологичен случай.

Интересно е да се отбележи, че тук държавността и българското общество влязоха в ролята на жертва на прехода, а гражданинът, индивидът, в ролята на свидетел на престъплението. Казвам престъплението, защото макар прехода сам за себе си да е „неизбежен исторически процес” (самата дума преход е част от терминологията на материалистическия-диалектизъм), то инструментите на промяната напомнят оръжие на престъпление, а методите на промяната, в частност, почти винаги прекрачваха границата на закона. Абсурдът в случая се крие в онази социална инертност, която превърна българина в Кити Дженовезе, която подминава с неразбиране собствените си викове за помощ.

Тоталитарната държава на Оруел цели абсолютен контрол над информацията за минало и настояще. Не знаеш и не знаеш, какво точно не знаеш; плащаш висока цена за твърде много знание или дори за опит да научиш повече. Но такова общество никога не е съществувало в чиста форма. Не може буквално да оставаш игнорантен към всичко неприятно, случващо се около теб, а дори и най-репресивните и затворени режими не могат да подържат тотална потайност и информационен контрол. Обикновените граждани научават някой истини, но биват принудени да лъжат, както околните, така и самите себе си, докато „режисьорите” на драмата „изиграват” ежедневните си задължения, сякаш нищо необичайно не се случва. Но как и защо едно такова впечетление, че всичко е нормално, може да бъде подържано, когато манифестациите му сочат обратното? Обграден от видими знаци ти знаеш истината, дали от локална медия, слух или споделена култура, посредством връзки с приятели и познати; знаеш това което всички знаят и те знаят, че ти знаеш. Да се отрече е чиста лъжа, не самозаблуда... или? В този процес, движейки се от външния свят към вътрешния, идва момента на автоцензурата, която напомня, че би било разумно да се представиш като малко по-глупав в публичното пространство (докато проблема отшуми, докато нещата се променят, докато обществото се пробуди, докато вятъра на времето навее отгоре).

Корените на една такава реакция са оставени като наследство от тоталитарното минало на страната ни, отпечатък оставен от грозен и репресивен режим. Подобна инертност се наблюдава не от страх пред щиковете на жестока полицейска държава, а от всепроникващата, куха уплаха, какво би станало ако поне не се преструваш, че оставаш в крачка с официалната дефиниция на реалността. От гражданина се изисква да подържа имиджа на обединено общество, подържащо управляващите го: „ От страх да не загуби работата си учителят учи неща, в които сам не вярва; страхувайки се за бъдещето си учащият ги повтаря след него; от страх, че няма да може да продължи образованието си, юнушата се записва в Младежката Лига” това е опиисанието на подобна система, което Вацлав Хавел дава в „Отворените писма”. Официалната власт насърчава колективна заблуда, за която всеки знае, че е заблуда. Индивида я приема и играе ролята си в театъра на отрицанието.

Деморатичните промени започнаха с протести. Стотици хиляди се събраха, рамо до рамо, на площадите, за да потърсят правото си да не живеят в страх, да реализират себе си като свободни индивиди, движени от общи човешки ценности, общи човешки мечти. Прехода започна с илюзията за еманципация на обществото. Последвалите събитя регресираха масата от хора търсещи промяна до маса бореща се за оцеляване. Общите ценностти и общите мечти попаднаха в капана на приложения модел на консуматорското социално инжинерство и никога несъществувалия в чиста форма у нас, принцип на пазарни отношения. Абсурдното се случи, кухата уплаха от времето на тоталитарния режим бе заменена от екзистенциялния страх по време на „демократичните промени”. Очевидни бяха знаците, че нещо нередно се случва всеки ден, актьорите виновни за тях също, но сякаш всичката тази информация беше туширана със самоувещания, че „Това не може да се случи тук!”, „Това е временно състояние.” и разяснения, че, видете ли, „Това е неизбежната страна на промяната.”. Неизбежна бе за нас, други държави от източния блок успяха да и противодействат, например със законова уредба на лустрацията на служителите на органите на бившите тайни полиции. Дирижираният преход протече под немската максима за Холокоста от времето на Втората световна война: „Неща, чието съществуване не е морално възможно, не съществуват.” Инструмента за контрол бе страха. Невъзможно беше гражданите, при тяхното ниво на социална организираност и колективно съзнание към 1990г., да бъдат притиснати до стената с 45 годишната заплаха с танкове, това щеше да доведе до изчистващи социални вълнения, затова в ход бе вкарана градираната теорема на страха, стария римски принцип- разделяй и владей. Разделението, разбира се, е формално и цели осакатяването на еманципиращото се общество, целта не е обществен страх, а изостряне на индивидуалния и принуждаване на индивида да се затвори в личното си пространство. Градирането на страха започва със страха за „насущний наш”, Лукановата зима, когато никой не разбра, как житото, което го нямаше на есен, изкласи в ранна пролет. Купонната система и чакането по опашки отдръпна гражданите от площадите и ежедневно ги караше да гледат един на друг като на конкуренти... чакали сте на опашки, нали? Страхът за работното място при подобна ситуация е следващият инструмент на разположение. Когато го комбинираме с разложението на синдикалната система и методите на управление на новите работодатели, се получава картинка, неизгодна за всеки опитващ се да извиси глас и консулидира недоволството. Едва тогава обществото е готово да поеме съкрушителния удар на насилието- мутризацията. Хора с джипове и пистолети, бомби и гранатомети, малки парамилитарни образувания, които, паралелно с преследване на лични интереси, бяха използвани за запушване на устите на неудобни граждани и бизнесмени... на някой за винаги. Какво му остава на човек, освен да наведе глава, когато покрай него преминава Иво Карамански или някой от братята Илиеви, страхът парализира.

Когато недоволството намери отдушник през 97-ма, всичко изглеждаше сякаш някой е поотпуснал примката, за да си поемем въздух. Волята за промяна, обаче, стигна само за подмяна на актьорите, а народа се обедини около консенсус, който напомня парадокса на Абилен (ситуация, в която всеки се съгласява с мнимото общо мнение за решение, в което сам се съмнява). Рефрена на власт имащите се завъртя около празната идеологема на поляризацията на прехода- комунисти-антикомунисти, а масовата и касовата приватизация оставиха средностатистическия българин с пръст в уста пред витрината на сладкарницата. Публичните тайни за корумпирани министри преминаха през цедката на народния хумор, но нито една гражданска формация не намери поле за конструктивни действия срещу тях. В ситуация, на затваряне на социума в личното пространство,в което няма място за организирани действия за промяна, е повече от логична появата на месиански настроения. И ако обществото не можа да се обедини върху една конкретна личност, то десет години по-късно, след Костов и Сакскобурготски, и в навечерието на Борисов , ние се убеждаваме в наличието на consensus gentium, че изхода от затрудненото положение не е гражданското действие, отвъд ролята като гласоподавател, а е продукт на еднолична, месианска политика...поредния кавалер.

Не е малка и лептата в тази работа на журналистическата гилдия и родните интелектуалци, отдали се на авторефлексии в телевизионни студиа. Едните нямаха куража да питат до край неудобните въпрои, които ни мъчеха, другите сякаш имаха мнение само по едната страна на медала. Като следствие медиите спомогнаха разпространението на страха и дадоха платцдарм на популисткото, оправдателно говорене. Те спомогнаха и за позиционирането ни на международната сцена като пасивни свидетели на зверствата в бивша Югославия, зверства при които ние открито симпатизирахме на извършителите, не заради това което вършат, за него не говорихме, а заради националните ни прилики с тях и заради измамната, леко завистническа теза, че те като народ решават проблемите си заедно, ако се наложи и с оръжие в ръка. По този начин бе хвърлено и зърното на българския национализъм от преходен тип. Невъзможността за консулидиране днес накара мнозина да вперят поглед назад в миналото и да трансцендират хански решения като отговори на съвременни въпроси. Усещането, че „има нещо гнило” тук и сега, накара мнозина (иначе интелигенти, етични, образовани българи) да потърсят утеха в регресивни представи за младостта на българската държавност от времето на Първото и Второто царства. Множество измрели култове като този към Тангра бяха върнати към живот, трябва да се отбележи, че техни подържници са основно пенсионери и изключителен брой млади хора.

Когато на 14. Януари 2009г. гражданите излязоха да потърсят сметка на „коалицията на консенсуса”, се случи нещо ужасно и това не бяха палките на полицаи, носещи немски каски- втора употреба, ужасното беше, че след това българското общество отново замлъкна.Отрече правото си на протест, част от него пък отново го продаде. Какво ни остана? Няколко забравени статии и блогове?! Зрелищни кадри?! Десетки прибрали се цицини?! В абсурдни времена търсим абсурдни отговори, нека тогава се сетим за Илф и Петров и лозунга на стената на работническата лафка: „Делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се!”.

---

[j1]Преводът от английски означава 1. Състояние на отричане/непризнаване 2. Държава на отрицанието