“Националист не е обидна дума. Националистът обича страната и рода си – историята и традициите му.” – някъде, някой бе казал. „За мен – да си скинхед, означава много. Първо трябва да обичаш своите Док-Мартинси. Трябва да обичаш ска-музиката. Трябва да имаш правилната нагласа в сърцето, както и в главата. Трябва да обичаш футбола. Трябва да танцуваш по-твърдо от всяка друга субкултура... И най-важното – мисля аз – е да не бъдеш расист... „ – това са думи на Бъстър Блъдвесъл, вокалистът на Bad Manners, една от ска- и скинхед-иконите на Острова. Първото изказване се отнася до традиционните националисти, второто – за традиционните скинове. И макар че първите, лесноразпознаваеми по протритите шлифери и мизерните пенсии, могат да бъдат открити по нашия край, то вторите никога не са имали почва у нас.
Samstag, 30. Januar 2010
Скинхед-минхед
Историята не е нова, на Острова и в Западна Европа я познават добре: В края на седемдесетте децата на улицата са недоволни, музиката, модата и поведението им са техният вик на недоволство, мейнстрим-културата залива разглезените им връстници, а студентите от 68-а са предателите на тяхното друго, по-добро настояще. Маргинални партии като Националния Фронт на Великобритания се опитват да си прелеят свежа кръв с целева пропаганда край фабрики и футболни стадиони, но партийната полза от скинхедс като членове е ниска, те са прекалено груби във вътрешнопартийните дискусии, не желаят да се поставят в подчинено отношение спрямо партийните лидери, а агресивността на улицата, която представляват, плаши редовите партийни членове. Появата на Ян Стюърт, фронтмен на популярната (тогава пънк-рок) група Skrewdriver променя рязко субкултурата, традиционно аполитичните скинхедс се сблъскват с една отдавна обявена за погребана заплаха – национал-социализма. Стюърт основава движението Blood&Honour (Кръв и чест), което зад призванието си за „глас на антикомунистическия рок” пропагандира расистки и национал-социалистически идеи, като по този начин „новият фюрер” практически взривява скинхед-субкултурата и създава образа на наци-скина.
Мила, родна картинка... Портретът на Апостола виси на фона на червено знаме с пречупен кръст, а облечените по английска мода, бръснати младежи вдигат ръка за поздрав и френетично крещят:”Sieg heil!”… открийте грешките...
Дискусията в крайно-дясно е на тема „Предава ли БНС истинските български патриоти?”. Известна е слабостта на лидера- Боян Расате, към спретнато облечени младежи, които обожават да маршируват до него пред телевизионните камери, поводите за това варират от „Парад на нетолерантността” до годишнина от Ньойския договор, а причината е, че блудкавата му идеология и слаба риторика достигат „насериозно” основно до тийнейджърите. Но дискурсът не е на стилистична основа, БНС участва на изборите за народни представители и макар да бе поставил в листите си членове на българските „Кръв и Чест”, най-радикалните в групата видяха в борбата на БНС с политически средства предателство срещу национал-социализма-родно-производство. Членовете на Българския Национален Съюз (Български Национал-Социалисти) контрират, че от „Кръв и Чест”-България „ходят на групички вечно пияни и приличат повече на бръснати пънкари, отколкото на националисти”. И макар сподвижниците и на двете движения да се самозалъгват, че полемиката е идейна, в крайна сметка тук става въпрос за интереси. Боян Расате е наясно, че без малолетната си „гвардия” остава просто кух псевдоним без аудитория, от друга страна, „Кръв и Чест”-България не биха желали да предадат контрола над футболните „ултраси”, мильо, което им носи значителни печалби от клубовете, и се явява прекрасен параван за рекрутиране на бъдещи попълнения.
Това са дивидентите на Боян и безименните тартори на „Кръв и Чест”, за редовите членове остава голямата награда, това което са търсили, влизайки в организацията – принадлежност към общността. Не онази анонимна общност на деца-маргинали – тийнейджъри отрасли без внимание и любов, жертви на домашно насилие, инфантни функции на несигурността на прехода, а онази общност, която дарява с топлота и подкрепа, сигурност и принадлежност, кръв и чест...само си обръсни главата и хвърли в лицето на отрасналите в комунизма ръкавица с мъртвешка глава и стилизирани светкавици. Общността, която не могат да намерят никъде по улиците, разбирането, което родителите им спестяват, пришитата историческа гордост, която заменя пустинния хоризонт на бъдещето с поглед в огледалото за обратно виждане.
Свободната интерпретация на историята е една от силните страни на НС – елементите и основен техен инструмент за влияние. Как може иначе портретът на Апостола на свободата, в чийто записки стои:”Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да е било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи” да стои до този на „Фюрера любим”? Как лумпенизирани привърженици на ЦСКА успяват да съвместят червената звезда на клубното трико с пречупения кръст, татуиран под него? Как, кълнящи се в името на автора на „Символ верую на българската комуна”, фенове на Ботев Пловдив успяха да пресъздадат жива свастика по трибуните на Колежа? Как може да се сложи знак за равенство между помаци и турци? Как траките се превърнаха в арийци?
Обърканите и недоволни тийнейджъри не са наш патент, нито на страната ни, нито на времето ни. Именно недоволството на младите е това, което движи човечеството напред, то е горивото на социалните промени. Ако го игнорираме, ако не се вслушаме в него, ако не променяме света си, така че младите да се чувстват зачитани и защитени, не бива да се учудваме, ако днешните гаврошовци изберат да застанат на барикадите на Боян и псевдо-антиподите му от „Кръв и Чест”. Транскрибирането на думата “родолюбие” в езика на омразата е “отровна чаша”, грозно е, когато ти я подава собственото ти дете...
For once in my life I've got something to say
Римляни 8:25
„Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме.”
В едно общество, лутащо се в търсене на изход от кризите на прехода, разслоено по неведоми критерии, изстрадало пълзенето на последните двадесет години, е естествено да проблесне архетипът на Голгота. Жертвеният път, обаче, е безсмислен без Спасението, а то изисква Месия*.
В глобализирания, цивилизован свят на политиката в никакъв случай не се гледа като на „месианска работа”, напротив- професионализмът и способността за автокорекция са отличителните черти на политическите модели на истинските, успели демократични общества, към които бихме желали да се определяме и ние. Двамата знакови месии на прехода- казвам двама, защото при Костов месианското чувство бе продукт по-скоро на автоеротизъм, макар и до днес в дясно да са останали шепа „сектанти”- бяха подети от образната-фиксация на голям дял от обществото и на фона на апатичната, изборна активност теоретично мажоритарни кандидати поведоха новосформираните си партии към почти абсолютна изборна победа. Духът на идейно-теоритичната наследственост и разпознаваемост на партийните субекти, залегнал в идеята за пропорционалната изборна система, бе зачеркнат. И макар партиите винаги да възлагат надежда в своите лидери, мобилизирането на граждански материал в движения, които са само функция на лидера си и обкръжението му, е анахронизъм, стоящ далеч от демократичното партийно инжинерство.
Появата на събитието Сакскобурготски повдигна въпроса за удачността на пропорционалната изборна система на фона на българския политически пейзаж. Коментираше се дори установяването на президентска форма на управление, твърдение, което би изисквало конституционна промяна. Идеята за президентска република регресира до „президентска партия”, а разпиляването на НДСВ и ОДС и надигането на популистичния национализъм в лицето на Атака вдъхна живот на надеждата за идейно, ако не строго партийно диверзифициране на политическото пространство в страната.
Купуването на гласове, бизнес, нашумял в последните години, изважда на преден план две тенденции в страната. Социално-икономическата тенденция на маргинализация на обществото показва, че огромна част от избирателите са в състояние на политическа апатия и по този начин относителният марж в гласовете, подадени на избори, може да бъде компенсиран с гласове, привлечени противоконституционно в избирателния процес- купени, провокирани чрез изнудване и заплаха, корпоративен вот. Другият тревожен аспект на социална маргинализация е нарастването на групите граждани, поставени във форма на зависимост, вкючително финансова, която ги принуждава да продадат гласа си срещу пари или при риск за работата си. Втората тенденция е желанието на сивите икономически структури да прескочат посредниците си- българските „професионални политици”- в процеса на законотворчеството. Община „Несебър” беше за пример на множество локални феодали, криминално-обвързани лица, олигарси-бегълци и други подобни персонажи, разполагащи с пари, как политическо влияние се купува директно от избирателите. Мажоритарният характер на местните избори даде кураж на дадени групи, че представянето им на национално ниво ще е също толкова успешно. Тук обаче става въпрос отново за сравнително маргинални икономически агенти, сред които се открояваше персонажа на българският Рос Перо- Христо Ковачки. Иронично е, че благодарение на новия Месия, който „приповдигна” избирателната активност, сметките на някой от тези играчи излязоха криви... макар и с малко...макар и не при Яне...
Когато говорим за големите играчи в търговията с влияние, обаче трябва да погледнем отвъд дребните сметки за дребни проценти. Манипулацията на изхода на играта е маловажна, ако можеш да ковеш правилата и, или ако влезеш в ролята на Банката... Последната поправка в изборното ни законодателство предвиди 31-ма народни представители да бъдат избирани мажоритарно. Тази мажоритарна поправка изхождаше, според законотворците, от нуждата за поемане на лична отговорност и конкурентността на кандидатите пред избирателите. За самите кандидати статусът на малцинство, избрано по подобен начин- поименно, от суверена- народа, веднага осигурява позитивна позиция в политическия живот на страната. Мнозина колеги се чудеха, какво накара тройната коалиция да гласува закон, който леснопредвидимо я лиши от няколко бъдещи депутатски кресла, нека не се лъжем на партийно ниво политиката е въпрос на максимиране на резултатите. Отговорът стои на надпартийно ниво, масата на големите играчи, които изглежда са с всяка власт, или вяка власт е с тях... Ефектът в случая е, че гръбнакът на новосформираната месианска партия- ГЕРБ, бе институционализиран именно от „кръвните” им врагове от тройната коалиция. Зад биографиите на голяма част от партийците избрани мажоритарно се вият нишки, които поставят в сърцето на партията лица близки до ТИМ и ЛУКОИЛ, а управленските решения на кабинета до момента по-скоро засилват, отколкото оборват подобни впечетления. Изглежда българският гласоподавател е заклещен в ролята на онзи мазохист, който, запитан от господарката си- какво мъчение ще си избере, отговорил: „Мъчението на избора!”.
*Месията не е политически персонаж, той е духовна метафора за нова ера, нов морал, нова история. В аналитичната психология архетипните сънища са „големи сънища”, те съпътстват трансформацията на индивидуалната душевност по пътя и към Das Selbst, стабилната, завършена личност, тя няма нужда от месии.
Abonnieren
Kommentare (Atom)
